Дългосрочна криза или коалиционна култура

автор: Евгени Кръстев

Дългосрочна криза или коалиционна култура – изборът на българските партии

Отново сме пред парламентарни избори – четвърти такива само за един наистина доста кратък период от около година и половина! Какво ли ще ни донесе дата 02/10/2022 (изборния ден)? Това е същностният въпрос за активните граждани, политическия елит и анализаторите (политолози, социолози и др.), които се опитват да улавят тенденциите и да очертават най-вероятната картина, която бихме могли да очакваме, още преди тя да се е разположила в политическото пространство в цялост с всички свои краски и детайли.

Тези опити обаче стават все по-трудни, както показа практиката през миналата година. В два от трите случая на проведени парламентарни избори имаше изненади, които дори социологическият инструментариум не можа да улови. И това стана не защото няма качествена социология в България и не защото има политически формации, които възприемат социологическите проучвания като средство за внушения, а не като такова, което проучва и установява обществените нагласи, каквато в действителност е ролята и функцията на всеки един социологически сондаж. Просто голяма част от електората не припознава трайно себе си в основните политически формации и взема решение за гласуване (ако въобще реши да гласува) съобразно повърхностни характеристики и често в последния възможен момент. Тези проблеми, които, макар и сами по себе си да не са обект на социологически изследвания, стават ясни точно въз основа на социологическите проучвания, насочени към изучаването и установяването на обществените нагласи. А това обстоятелство дава основание, те да бъдат коментирани и анализирани именно като социалнополитическо явление, за което има данни, натрупани както чрез политическата практика, така и като следствие от използването на социологически инструментариум.

Нестабилният парламентарен вот, на който бяхме свидетели през миналата година, се дължеше най-вече на обстоятелството, че беше налице критична маса гласоподаватели, която търсеше своето политическо представителство, което да й гарантира така желаната промяна. Една съществена част от тези гласоподаватели обаче не бяха готови да дадат доверието си на някой, който просто им дава обещанията, които те желаят да чуят. Именно по тази причина до появата на Кирил Петков и Асен Василев като партийни лидери нямаше формация, способна да се установи като лидер в политическото пространство на промяната и да се превърне в крайъгълен камък, привличащ към себе си всички субекти, легитимирали се като част от политическата система посредством летните протести от 2020 г.

Тук задължително следва да се направи едно уточнение, свързано с БСП. Социалистите получиха шанса да бъдат част от управляващата доскоро коалиция, само защото мандатите на останалите три формации (“Продължаваме промяната”, “Демократична България” и “Има такъв народ”) в Народното събрание не бяха достатъчни за формирането на парламентарно мнозинство. Това обаче беше една много удобна ситуация за ръководството на БСП. То успяваше да се легитимира чрез властта и благодарение на обстоятелството, че стана партньор на промяната, намираше сполучливи начини за противодействие на всички критики, идващи от представителите на вътрешната опозиция. Де факто партията, която е най-дълбоко разположена в статуквото през последните над 30 г., получи шанса да се изявява на политическия терен от името на промяната.

След като Петков и Василев запълниха вакуума в политическото пространство на промяната, първата стъпка към възстановяването на институционалното функциониране на държавата на практика беше направена. Тя не беше достатъчна и в действителност беше доста плаха, но пък към края на миналата година четирите формации – ПП, ДБ, ИТН и БСП – показаха определени нагласи, насочени към правенето и на останалите необходими стъпки и то по достатъчно уверен начин, така че наистина процесът да бъде необратим. Коалицията беше ситуативна и се беше обединила около въпроси, свързани основно с вътрешната политика – борба с корупцията, намиране на решение за различни социални и пазарни въпроси, закриване на специализираното правосъдие, реформа в прокуратурата и т.н. Много бързо обаче се оказа, че коалицията ще трябва да управлява в среда, която основно е дефинирана от външнополитически процеси. Причина за това, разбира се, беше руското нападение срещу Украйна на 24/02/2022. Всъщност следващата необходима стъпка след запълването на вакуума в политическото пространство на промяната, беше изграждането на коалиционна култура. И тази стъпка не можа да се случи именно, защото 4-те формации имаха нагласата да управляват в една среда, а се наложи да го правят в съвършено различна, за която не бяха подготвени. Така дори и да е имало някакъв шанс сложната коалиция поне частично да се превърне в хомогенна политическа тъкан, то този шанс нямаше как да се развие и да стане част от българските политически реалности.

Ако се опитаме да потърсим някакъв континуитет между последните парламентарни избори от миналата година и тези на 02/10/2022, то той би бил в това, че, ако предишният вот осигури запълване на вакуума, то предстоящият би следвало да даде тласък на коалиционната култура на основните формации, които са част от политическата система в страната. Ако няма такъв тласък или ако той не е достатъчно силен, то със сигурност и след 02/10 ще трябва да се готвим за следващи предсрочни парламентарни избори.

Политическите формации израстват и се развиват чрез участие в избори, а възпитаването на коалиционна култура е част от израстването, т.е. до тази етап неминуемо ще се стигне. Това, което не е ясно, е през колко още извънредни вота ще трябва да минем, докато се случи израстването. На настоящия етап се намираме в политическа криза именно поради недобре развитата коалиционна култура на ключови субекти в българската политика.

Основната доскоро управлявала формация – “Продължаваме промяната” все още не е извървяла докрай пътя на партийното строителство. В този смисъл и инстинктите на тази формация не са напълно изградени, комуникацията с електората също се нуждае от сериозно развитие. Засега сякаш Кирил Петков и Асен Василев предпочитат да се въздържат от поемането на предизборни коалиционни ангажименти. Липсата на реакция на предложението на ДБ да се явят с общи листи ясно говори точно в тази посока. Изглежда лидерите на “Промяната” дори няма да се съобразят с обстоятелството, че ако са имали ценностен партньор в рамките на четворната коалиция, то това беше точно ДБ. Именно на това се дължеше лоялността на “Демократична България” към Петков, Василев и компания. ДБ направиха доста сериозни компромиси по отношение на определени позиции на БСП, само и само да запазят кабинета на Кирил Петков.

Това е повече тактическо, отколкото стратегическо поведение от страна на Петков и Василев. Ако не желаеш да поемеш подадената ръка на потенциално най-близкия ти партньор, е лош сигнал към коалиционните отношения по принцип. От друга страна – конкретно що се отнася до ДБ, Петков и Василев са наясно, че те нямат да имат друг вариант в 48-то Народно събрание освен да взаимодействат с “Продължаваме промяната”.

Доста интересен казус с развитието си дотук е партията на Слави Трифонов – “Има такъв народ”. Тя може и да не е част от следващия парламент и от липсата на достатъчно добре развита коалиционна култура в политическото пространство на промяната, тя хем пострада, хем даде своя “принос” срещу развитието на тази култура. Ако управляващата коалиция се беше развила като по-консистентна политическа тъкан, това щеше да помогне на ИТН да направи своя преход от корпоративен проект към политическа партия. Тъй като обаче това не се случи, ИТН де факто стана непосредствената причина за падането на кабинета на Кирил Петков и сега, понеже е по-назад в развитието си като политически субект, в сравнение с останалите основни политически формации, попадането й в следващото Народно събрание е под все по-голям въпрос.

Основната опозиция дотук – ГЕРБ – опитва да покаже по-развита коалиционна култура в сравнение с формациите на промяната. Всъщност подобна демонстрация би следвало да подхожда на ГЕРБ. Партията има много по-продължително присъствие в политическата система и е нормално да е по-добре изградена във всяко отношение в сравнение с формацията на Петков и Василев, например. Шестте точки на Бойко Борисов, групирани около 100% енергийна диверсификация и готовност за съдебна реформа, имат за цел да покажат, че ГЕРБ има с какво да допринесе за развитието на българската политика, отчитайки обстоятелствата, произтичащи от руската агресия в Украйна. И макар ГЕРБ да поставя акцента там, където вече го поставиха Петков и Василев, взаимодействието между двете формации, в най-добрия случай, ще е ограничено. Най-вероятно то ще се изчерпва с вземането на решения по въпроси като този за втората група самолети F – 16 Block 70. Много е възможно това да бъде първата тема на новия парламент, тъй като американската оферта е валидна до 01/11/2022, което означава, че ще трябва да се действа бързо. Освен всичко останало обаче, в 48-то Народно събрание ГЕРБ със сигурност ще е в по-неизгодно положение от “Продължаваме промяната”. Петков и Василев все пак ще имат потенциални партньори след останалите парламентарни групи. Докато за партията на Борисов такива изгледи няма. ГЕРБ може да е опозиция заедно с ДПС и “Възраждане”, но едва ли има политически анализатор, който би допуснал, че ГЕРБ биха управлявали в същата компания.

И така, засега липсва достатъчно добре развита коалиционна култура, която да гарантира, че няма да се стигне до дългосрочна политическа криза. В новия парламент може да има шест формации, но може да има и осем. Ако са шест и ако изградената в 47-то НС конструкция се възпроизведе в някакъв модифициран вид в новия парламент с достатъчно мандати за парламентарно мнозинство, то 48-то НС ще има шанс. Другият вариант е ГЕРБ или “Продължаваме промяната” да имат значително предимство пред своя опонент, което е малко вероятен сценарий. Важен фактор е и избирателната активност – ако е по-висока, примерно около 50% поне, това би дало повече легитимност на 48-то НС, което може да насърчи някои парламентарни групи да търсят решение в ситуацията, дори и тя да е много сложна.

Вариантът с нови предсрочни избори обаче, примерно през декември/януари, никак не може да бъде отхвърлен. Два извънредни парламентарни вота бяха необходими, за да се намери начин за преодоляване на вакуума в политическото пространство на промяната. Сега е напълно възможно да са необходими нови два, за да се развие процесът по изграждането на коалиционна култура, която да даде шанс за установяване на по-трайни и стабилни правителства в България.