Много коментари се изписаха за САЩ след президентските избори на 3 ноември 2020 г. Още повече анализи ще се пишат тепърва за ситуацията в американското общество, какви са причините за случилото се, както и за личността на Тръмп и ролята му в събитията.
Не може да се очаква и друго, след като събитията, последвали изборите – отказът на загубилия кандидат да се признае за победен и атаката на Капитола от разгневените му привърженици, са единствени по рода си в нашия живот. Едва ли някой е очаквал да види такива батални сцени точно в САЩ, тъй като за външния свят тази държава представлява митологизиран и идеализиран образ на правов ред и демокрация. На фона на този образ, събития, с които сме свикнали в нашето политическо ежедневие, са в тотален разрез с представите ни. Тези събития предизвикаха разколебаване във вярата в Америка и то с основание. Заговори се за огромната поляризация на американското общество, която едва ли не щяла да доведе или до някакъв вариант на „болшевишка или либерална революция“ или на „консервативна контрареволюция срещу либералния разгул и политкорекност“. И в двата варианта предизвестеният край на САЩ щял да бъде „краят на западната цивилизация“, независимо дали ще изберем „либералния“ или „консервативния“ прочит на ситуацията.
Във всеки един от анализите може да се намери частица истина, но заключенията за „край“ било то на САЩ, или на „западната цивилизация“ ми се струват пресилени. За да може да се разбере в цялост, на какво се основава твърдението ми за пресиленост и защо смятам, че независимо, че сме свидетели на нещо безпрецедентно в нашия живот, то трябва да се има предвид един ключов фундамент, когато става дума за Съединените щати.
САЩ е държава с непрекъснато развитие (за разлика от България, където средата бива променена тотално в рамките едва на 45 години), липса на войни на собствена територия (последната е Гражданската война от XIX-ти век), а най-голямата криза за САЩ е Голямата депресия от 30-те години на XX век.
От горното следва, че статистическите редове за поведението на гражданите са дълги и промяната на поведението на обществото е лесно проследима. Също така означава, че можем да потърсим в историята им аналогични случаи и да видим причините и резултатите.
Нали си спомняте за Хегел и твърдението му, че историята се повтаря по два пъти? С други думи, идеята за цикличността. Но тази цикличност не трябва да се възприема буквално – събитията никога не се случват абсолютно идентично и за да може да се очаква подобна реакция от обществата, то последните трябва да имат „непрекъснато развитие“.
През 2020 г., само в рамките на една година, в САЩ станахме свидетели на събития подобни на три вече случили се кризи – пандемията от Испански грип от 1918 г., масовите демонстрации и безредици от 1967/68 г. и икономическата криза от 1929 г. Да, някой ще каже, че сега е различно и ще бъде до голяма степен прав в детайлите т.е. през 2020 г. нито пандемията е същата като тази през 1918 г., нито другите две кризи са същите и по същите причини. Но тъй като разглеждаме реакциите на обществото спрямо политиците, то неминуемо ни прави впечатление, че подходът на Тръмп към кризите бе същият като на президентите Хърбърт Хувър и Линдън Джонсън, с което и загуби. Американското общество, колкото и странно да звучи, реагира по абсолютно същия начин, както е реагирало през 1932 г. спрямо Хувър в полза на Рузвелт и през 1968 г. спрямо Джонсън в полза на Никсън.
Разбира се, трябва да е ясно, че за да има идентични събития, необходимото условие е да има подходяща ситуация. В случая не трябва да разглеждаме 2020 г. като отделена от процесите година, а като естествен резултат на тенденции в обществото, възникнали преди най-малко 20 години. Основното, на което трябва да се обърне внимание в близкото минало е появата на дигиталната икономика, глобалните мрежи за снабдяване (така нар. chain supply) и произтичащите от това промени в обществено-икономическите отношения. Ролята на социалните мрежи следва да се разглежда само като инструмент или мултипликатор на съществуващите трендове.
Следствие на дигитализацията може да се говори за нова технологична революция – „дигиталната революция“, аналогична на „индустриалната революция“, която променя вече установени модели в обществата, като огромни групи от хора се чувстват губещи или вече са в ролята на губещи. Например реакцията на работниците при въвеждане на машините във фабриките в миналото е известна – появява се социалното движение на „Лудитите”[1].
Да, сега никой не чупи компютри, но обвиненията, че „глобализмът“ или по-точно „глобалните мрежи за снабдяване“ са виновни за изчезването на работни места, както и че се променя начинът на живот, звучат актуално.
Този тренд ескалира през изборите 2016 г., когато и в Републиканската и Демократическата партии групи от избиратели „се вдигнаха на бунт“ срещу статуквото. От едната страна застана антисистемният Бърни Сандърс, а от другата – опортюнистът Доналд Тръмп.
Де факто, след като тези антисистемни сегменти от обществото помогнаха на Тръмп да стане претендента на Републиканската партия (ГОП), към тях на същинските избори се присъединиха антисистемните, които гласуваха за Бърни Сандърс срещу Хилъри Клинтън. Без помощта на последните в трите ключови щата от Ръст Белт (Уисконсин, Мичигън и Пенсилвания), Тръмп нямаше никакъв шанс да стане президент. (виж Табл. 1).
2016 National Popular Vote Tracker, U.S. Election Atlas, Brian Schaffner
Тук искам да уточня, че мотивите, с които условно казано „антисистемните леви“ и „антисистемните десни“ се обединиха около личността на Тръмп през 2016 г., съвсем не бяха едни и същи. Обединението им трябва да се разглежда като обединение на радикали и реакционери в бунт срещу настоящето. За да онагледя какво може да обедини тези две коренно противоположни групи, ще цитирам американския философ Ерик Хофър и книгата му „Истинският вярващ“ от 1951 г. :
„Радикалът и реакционерът ненавиждат настоящето. За тях то е отклонение и деформация. И двамата са готови да се отнесат безжалостно и безразсъдно към настоящето, и двамата са възприемчиви към идеята за саможертвата. Все пак по какво се различават? Преди всичко по техния възглед за податливостта на човешката природа към промени.
Радикалът страстно вярва в безграничните възможности за усъвършенстването й. Той смята, че чрез промяна на средата и чрез усъвършенстване на методите за въздействие върху душите на хората може да се изгради едно изцяло ново, непознато досега общество. Реакционерът не смята, че в човека съществуват неразгадани възможности за добро. За да се създаде стабилно и здраво общество, то трябва да бъде по познатите и проверени модели на миналото. Той вижда бъдещето като славна реставрация, а не като безпрецедентно нововъведение“.
Разбира се след изборите този условен „съюз“ се разпадна на съставните си части. Докато „антисистемното ляво“ успя да се консолидира благодарение на Тръмп (като анти), то „антисистемното дясно“ се консолидира и се самонарече „Тръмпизъм“. Тръмпизмът не е и не може да бъде някаква кохерентна идеология, а микс между конспиративни теории, бял и черен расизъм, бял национализъм, крайнодесен антифедерализъм, съчетан с омраза към системните политици и от двете партии с едно единствено общо – нейтивистката политика (native politics) или разделението „местни – чужди“.
Но нека да видим дали това явление е уникално за САЩ. За целта ще се върнем в средата на XIX век. Тогава, по аналогия с конспиративната теория QAnon, се появява едно изключително силно политическо движение Know Nothing , което контролира щатски легислатури и има сериозно представителство в Камарата на представителите. През 1856 г. дори издига кандидат за президент от Американска партия на местните (The Native American Party) като спечелва 21% от вота и щата Мериленд. (https://www.britannica.com/topic/Know-Nothing-party)
Също като QAnon, последователите на Know Nothing вярвали, че държавата се контролира от тайно общество, и точно като тръмпистите сега, корените на тревогите им са в това, че страната се е променяла много бързо. Kак всъщност се появява Know Nothing? В края на 40-те години на XIX век, в САЩ пристигат хиляди имигранти, основно бедни ирландци католици. Като обществена реакция в Ню Йорк, Бостън, Балтимор и Филаделфия се появяват политически групи от местни, които вярват, че новодошлите ирландци са тайно оръжие на папата и по заповед на Рим ще вземат работните места на американците и ще унищожат американската демокрация чрез заговор срещу суверенитета.
В политиката към онзи момент има вакуум заради разпадането на една от двете съществуващи партии – Вигите, по разделителната линия Север-Юг на тема „робство“. Това дава възможност на движението Know Nothing да се превърне във важен политически играч. Know Nothing избягва темата за робството и се концентрира върху популистки теми като законите срещу алкохола, срещу имиграцията, законите в градове като Чикаго, които забраняват на имигранти да заемат публични длъжности, и закони, които да предотвратят взимането на гражданство от имигранти.
Много познато звучи, нали? Е, ето и още прилики – през 1856 г., слоганът, с който се явява на избори техния кандидат, е „Americans Must Rule America“.
Ще завърша с приликите, като спомена и широко разпространената конспиративна теория, че католическите свещеници и монахини удушават бебета и държат млади жени против волята им, защото тя е аналогична с теорията на QAnon за педофилска мрежа сред Холивудския и Вашингтонски елит.
Силата на Know Nothing е толкова голяма, че осъществява контрол над щатските легислатури и губернаторите в Масачузетс, Пенсилвания, Роуд Айлънд, Мейн и Калифорния. Представителите му заемат значителен брой места в конгресите на Юг, повече от 40 места в Камарата на представителите и Сената. И всички тези политици са били толкова непримирими, колкото днес са тръмпистите.
Движението Know Nothing отчасти се явява и реформаторска партия, представляваща работещите американци срещу елита, благодарение на която се приемат различни закони за условията на труд, които предвещават синдикалните и работническите движения след Гражданската война. Но движението е основано и се разраства изцяло от силата на гнева и негодуванието и точно заради това се разпада много бързо.
В този контекст нека разгледаме внимателно и „тръмпизма“, който не се появи като партия, а като движение, припознало Тръмп и ползващо първоначално идеологическата основа и привърженици на Чаената партия (Tea party). През 2020 г. вече виждаме, че се е оформило като самостоятелно движение, но още по-неидеологическо и още по-некохерентно. Всички белези показват уникално сходство с Native American Party, но това означава, че и съдбата му ще бъде същата – обречено е да се маргинализира.
Нека да е ясно и друго – даже и да се маргинализира, което няма да стане в близките 10 години, то идеите на анти-имигрантския нейтивизъм няма да изчезнат, защото те са част от американското общество, проявявали са се през различни периоди и са използвани и от ГОП, и от Демс.
Но в случая има конкретна заплаха за Републиканската партия такава, каквато я познаваме – идеологическа и предвидима. Заплахата се състои в това, че „тръмпизмът“, ако не бъде укротен и интегриран, може да разцепи партията по такъв начин, че за дълго време да не може да спечели избори. Подобно разцепление се е случвало в Демс. През 1896 г., отново в името на „запазването на американския начин на живот“, партията бива превзета от популистко движение, което издига Уилям Брайън. Той е представител на фермерите, чийто традиционен поминък е заплашен от индустриализацията. Брайън не само губи изборите, но и погребва всички кандидатури на Демс за 36 години напред, с изключение на една.
Сега, за разлика от 1856 г., Тръмп беше президент и „тръмпизмът‘ се превърна в религиозен култ. За да разберем значението на това е необходимо да се върнем близо 600 години назад и да прочетем внимателно за последния антипапа от Авиньон – Бенедикт XIII. (https://www.britannica.com/biography/Benedict-XIII-antipope)
Изумителна е приликата между действията на Тръмп и Бенедикт XIII. Бенедикт категорично отказва да се признае за победен до смъртта си и е вярвал, че той е истинският папа, независимо че кардиналите са избрали нов. Когато през 1409 г. на Събора в Пиза бива свален, Бенедикт отлъчва кардиналите като ги обявява за еретици и разпространява във всички църкви в Авиньон папска була (подобно на съобщение в социална мрежа, но през Средновековието).
В модерния свят виждаме Тръмп, загубил всички дела, блокиран в социалните мрежи, оттеглил се във Флорида с верните му последователи и при верния губернатор Де Сантис, но не отказал се от твърдението, че той е спечелил изборите, а не Байдън. Може да се очаква, че Тръмп ще се опита да управлява от Мар-а-Лаго, точно по същия начин, както го е правил и Бенедикт XIII. Тоест ще видим модерната версия на Антипапа или в случая Анти-президент. Неговите последователи ще го обожествяват и ще го следват, но той лично никога няма да се върне на власт и никога повече няма да спечели избори. Част от причините за това обясних по-горе с описанието на бъдещето на „тръмпизма“. Но друга и от фундаментално значение причина е институционалната уредба на САЩ, която както видяхме е стабилна и издържа на натиска не само на Тръмп, а и на всевъзможните атаки от страна на различни негови овластени последователи.
За да стане още по-ясно твърдението ми за стабилността на институционалната система в САЩ ще цитирам нещо от есе 10 от Федералист, писано през далечната 1787 г. от Джеймс Мадисън – един от бащите на Конституцията.
https://guides.loc.gov/federalist-papers/text-1-10#s-lg-box-wrapper-25493273
В това есе, Мадисън разсъждава за вредата, която може да нанесе фракцията върху цялото общество: „някакъв брой граждани, били те мнозинство или малцинство от цялото, обединени и движени от някакъв общ импулс на страст или интерес, враждебен на правата на другите граждани или на постоянните и съвкупни интереси на общността“.
Мадисън буквално предвижда ситуацията от 2020 г. като установява, че фракционерството, както го нарича, е заложено в човешката природа и вместо да се бориш, трябва да заложиш достатъчно механизми за ограничаване на вредите. Той казва:
„Безсмислено е да се говори, че просветените държавници ще бъдат способни да регулират тези конфликтни интереси и ще ги накарат да се подчиняват на общественото благо. Просветените държавници няма да са постоянно на власт“
и
„Религиозна секта може да се изроди в политическа фракция в една част на Конфедерацията, но разнообразието от изповедания, пръснати по цялата и територия, трябва да осигури националните органи срещу всяка опасност от този източник“
Няма вариант, в който нещо, предвидено преди 230 години и за което е заложен механизъм за преодоляването му, да може да доведе до крах или срив при положение, че през 1856 г. не е предизвикало нещо подобно.
Не, нито ще има „болшевишка или либерална революция“, нито ще има „консервативна контрареволюция“ или връщане към някакво неясно “добро старо време“. САЩ остават достатъчно стабилна държава, а тази криза, както видяхме, вече се е случвала в историята ѝ преди 170 години.
П.С. За съжаление, всичко гореописано не се отнася за голяма част от европейските държави и най-вече за България.
[1] Лудити е тайна организация от XIX век на английските производители на текстил. Членовете ѝ често унищожавали механизирани тъкачни станове в знак на протест. Те били убедени, че машините и индустриализацията ще отнеме работата им и ще промени начина им на живот.
Comments are closed.